Александър Кирилов: “Спортът и образованието вървят ръка за ръка в САЩ”

Александър Кирилов! Млад мъж, към чийто характер не можеш да останеш безразличен. Отговорен син и брат. Александър Кирилов е отличителен с неговото позитивно и прогресивно мислене, както и с борбения дух, който му помага да прелита през своето развитие в САЩ! PFS се гордее с лица като Александър Кирилов, чиято история е повече от пример за енергичен, всеотдаен и целеустремен млад човек.
“Да бъдеш student-athlete в САЩ не е никак лесно, но е това изпитание, през което преминаваш, за да постигнеш целите и мечтите си. Благодарение на Pro Futuro Sports вече пет години се образовам в САЩ.
Родом съм от Лом, но учех в гимназия в Монтана, където започнах да тренирам и лека атлетика. Стартирах със спорта без определени очаквания, но през 2014 години станах вицешампион на България за юноши в дисциплина 100 метра спринт. Това беше и моментът, в който се замислих какво искам от бъдещето си. Предвид образователната система в България и как е устроена, вариант за спорт след завършване на средното ми образование нямаше. Трябваше да избера едно от двете – образование или спорт. Но избор в ситуацията реално нямаше, защото не си представях как бих издържал семейство като лекоатлет в България. Точно когато оставаха последните години от гимназиалното ми образование, исках да се насладя на спорта максимално преди раздялата ни, но тогава ми дойде идея. Идеята всъщност дойде от моя съотборник тогава – Кристиян Николов, многократен медалист на България в многобой. Той постоянно ми обясняваше за САЩ, тъй като там спортът и образованието вървят ръка за ръка, и не е необходимо да прекратя развитието си. Реших да се разровя в интернет, да потърся контакти, и така стигнах до името Станислава Станкова. Свързахме се, срещнахме се и заедно с моите родители, и тя ми даде доста информация, с която да се запозная. Говорихме, мислихе и го решихме – влизам в програмата. Станислава беше мой съветник през целия процес, като през това време имах и пълен контакт с организацията. Вариантите за учебно заведение не дойдоха бързо, времето напредваше, но Станислава ме беше взела присърце и не искаше да ме изпрати просто в САЩ, искаше да ме изпрати на място, където ще се чувствам добре. Целта беше да замина като ученик в средно образование, защото е по-лесно откъм изпити, пък и за университет след това е много по-лесно, ако си завършил на тяхна територия. Независимо от периода, Господ имаше планове за мен, и получих новината, че от училище в САЩ са ме харесали и съм приет. Въпреки че учебната година беше започнала и бях закъснял с няколко седмици, с помощта Станислава Станкова и Pro Futuro Sports оправихме всички документи и взех виза.
Живеех в кампус, имахме хубава учебна програма, тренировъчна също. Дрес кодът пък ми беше любим. През седмица се налагаше да носим ризи, сака, вратовръзки, а това много ми харесваше. Усещах, че съм на мисия и доста хора разчитат на мен, затова учех и тренирах много. Завърших с отличие. От спортна гледна точка знаех, че щом бягам в САЩ, някой ще ме види и ще си намеря университет. И така и стана. Отидох на визити в два различни университета. Единия много го харесах, а в другия се влюбих. След около месец разбрах, че съм приет и в двата. За съжаление се контузих, скъсах заден бедрен мускул, и се наложи да потърся друг вариант за себе си. Pro Futuro Sports отново бяха с мен, помагайки ми през този труден момент. Не знам как, но и този път успяха. Намериха ми университет в Мисисипи. Независимо от приливите и отливите, аз бях много мотивиран да уча и тренирам, като исках да покажа на всички, че аз мога. Обмислих специалността, която да избера, и понеже математиката винаги е била моя сила, реших, че моето призвание е счетоводството. Годишният ми успех бе с пълно отличие, и дори взимах часове за по-горни курсове. Чувствах се избран в спортния колектив, тъй като пък в отбора бях единственият бял лекоатлет. Тренировките тук в университета вече бяха на съвсем различно ниво. Всичко в кампуса беше наредено, подсигурено. Усещах се израснал на ниво, което можех да усетя, че е важно да уча, не заради мама, тати, оценките или нещо друго, а исках да уча, за да мога да успея. Независимо от контузиите, които ме преследваха, аз избрах да се боря и да продължа.
Пишейки всичко това, си спомних толкова предизвикателства през предишните години, на които сега се усмихвам от по-горно стъпало.”